Все още съм уплашено дете,

все още ме е страх от тъмнината

и стискам свойто плюшено мече…

Недей да сваляш своя ореол

на принца, дето дракони убива!

Безкрайно ме е страх от всяка болка,

от ужас чак сърцето ми се свива.

Сама съм в тъмнината. Сълзи две

по бузите уплашено се стичат.

Направи пакост лошото дете

и няма вече то да е обичано…

Сега съм в своя сън неповторим,

а искам да съм в розова реалност.

Където има огън има дим,

това е просто част от пустотата.

и после да възкръсна – не успявам.

Как искам нов живот да съградя

от черното си Его изгоряло…

Но няма как – не мога да се срина

и после да възпея самотата,

да я превърна в огъня сред пустотата,

в оазис сред пустиня…

Вървя сама и лунните възврати

през мен минават пак и отминават.

Разтворен облак, сълзи непроляти

заливат ме отново в самотата.

Как искам да се срина, но не мога,

във мен е неугасващият огън

и силата му вътре ме гори,

душата постоянно ме боли…

Отвътре съм гореща като факла,

отвън съм вледеняваща скала.

Не мога да угасна – всички паря,

такава ще съм докато умра.

не е лесно да гледаш от мойта душа:

цял живот съм отглеждала крехки надежди,

после плача, изяждайки свойте деца.

Самота като червей духът ми разяжда,

самотата е мой най-ужасен порок.

Тя е тъжна, но страшна,

краде, задушава.

Красота в самотата е тежест жестока!

Пак изгарям надежди и разкъсвам тревоги,

пак се връщам към своето себе си – АЗ.

Неразбрани мечти и копнежи в окови,

пак убивам и после погребвам в дъжда…

и съвсем непроменена си оставам.

Неразбрана,

неопитомена, необичана…

Като откършен розов цвят,

като тежка и неоправдана истина.

Аз съм същата дълбоко нейде в мен-

онова момиче на дванадесет години,

дето плачеше в живот обикновен,

дето искаше в тъгата да загине.

Аз съм същата – във пламъци от страст,

или леденостудена непристъпна,

всичко в мен е само мое – само аз,

и оставам си сама след всички лутания.

тъй както тъмна е нощта.

А как успяват светлината да прегърнат?

Не знам. Не искам и да рзбера.

Вятърът ми се усмихва пак,

макар че упорито го отбягвам.

Денят пропи се с тежка мараня…

Към края си е лятото коварно.

Луна, звезди, щурци. Задушни дни

със мисли за ограбени мечти.

Една сълза морето ми отнесе,

но тя ще се завърне пак наесен…

А дърветата още навън зеленеят…

Пясък в прахта

и сълзи омагьосани в облаци бели.

Слънце и дъжд

уговарят си среща във времето.

Ням е светът,

а душата ми вече отнета е…

* * *

Как ще разбера, когато вече е различно?

Как ще знам, че вече отменена е прокобата?

Бяла пелена отново имам пред очите,

нищо не разбирам и нищичко не мога…

Сякаш окована съм от черни предсказания,

просто не успявам като другите да дишам.

Няма обяснения и няма оправдания –

аз съм просто статуя, издигната сред нищото.

Рано тази сутрин се събудих

с мисъл за цвета на вечерта,

с чувство за отминали заблуди

(победителката този път съм аз!)

Поздравления! Завесата свалиха,

аплодирайте гостуващата прима!

Представлението беше фантастично,

и въздействието беше несравнимо…

Нека слънцето изгрее. Тишина!

Нека облаците плуват по небето!

В своя нов триумф живея аз сега,

наслаждавам се дълбоко от сърцето…

.. Розите сънуваха кошмар:

че пристига с ножици цветаря,

че безмилостно изтръгва ги от храста

и бодлите садистично им окастря…

След това върху хартия ги нарежда

и букет красив внимателно подрежда,

слага клонки и напръсква ги с брокат…

Красота в смъртта и смърт във красотата!

Ето примата палува сред тълпата,

тя на сцената обляна в светлината

получава 100 букета. Мъртви рози

за богинята, която омагьосва.

Всяка роза е жертвен агнец,

всеки цвят е парче от живота…

Поднеси ми в краката букет -

искам болка и кървави рози!

днес е вчерашното утре,

монотонно откровение

на неосъзната лудост…

Само днес съм с този цвят

на очите (морно-черни),

само днес във моя свят

всички мисли са ми верни.

Само днес съм с устни сочни,

без частица от червило

само днес аз станах точно

несъзнателна богиня…

Непозната, нетипична,

днес съм истинското аз.

Утре ще съм по-различна

в делничния си захлас.

тя е само в мойте мисли,

само трепкащи мечти

във сърцето ми палуват…

Любовта не съществува

като цел и едногласие,

тя сърцето ми разби

и отиде си разплакана…

Синьо-черни водопади

се отронваха от мен,

колко пъти аз забравях

за поредния гамен…

… Любовта не съществува,

тя е изразът на егото.

Аз обичам да се влюбвам,

за да наранявам себе си…

мислите ми как опропасти…

Слънцето не грее и звездите не блестят:

и това, защото съм глупачка… Както всеки път…

Няма радост, няма нов копнеж,

няма време и съзнание.

Искам да те няма покрай мен,

но съдбата пак ми носи изпитания.

И когато слънцето изгрее пак

може би ще бъда по-разумна.

… Няма мисъл, има само празнота

и това: след дивите палувания…

Сън с ридания. Безумно влюбен принцът

пак застава пред вратата на принцесата

и тъгува. Тя за него пак не мисли,

във главата й питарът от морето е…

15.04.08